Заминавам!

„Обичам страната си, но мразя държавата.”

„Писна ми от тези абсурди! Не мога да променя нищо. Ще си стегна куфарите и...”

„България е единствената страна, която принуждава гражданите си да я напуснат.”

Тези реплики са ни толкова познати, че вече звучат клиширано. Проблемът с клишетата е, че съдържат голяма доза истина.

За да обичаш страната си, е нужно самосъзнание за национална принадлежност. За да мразиш държавата, тя трябва да е направила нещо, с което да почувстваш срам, че си част от тази нация. Откъде да започнем? От неспособността й в повечето случаи да защити националния интерес? От арогантността на управляващите: корупция, измами, злоупотреби в името на лична изгода? От безнаказаното прекрачване на всякакви закони от страна на определена прослойка на обществото? От неизпълнените обещания, на които народът все още вярва по избори? От нелепия начин, по който властимащите се отнасят спрямо историята, културата, развитието на изкуството и обогатяването на националното наследство?

Усещането за несигурност, неудволетвореност, ограниченост поставя почти в безизходица младите хора, които между другото искат да учат, живеят и да се развиват в страната си. Повечето смятат, че няма какво да се направи. Че е безсмислено да се бориш срещу несправедливостите в България, защото нищо няма да постигнеш. Въпрос на избор, воля и предел на отчаянието.

Факт е, че голяма част от българите, които избират да търсят щастието си в чужбина, се чувстват изгонени от собствената си държава. Държавата-мащеха прави всичко възможно, за да принуди интелектуалния потенциал на нацията да се изнесе от пределите на страната.

Опасявам се, че е възможно следващия път, когато чуя „Заминавам!”, да бъде изречено от мен...
Антония Димитрова