понеделник, 18 октомври 2010 г.

Журналистиката - занаят или творчество

Източник - Glasove.com

Журналист .. какво беше това понятие или същество. Преди много време е имало много хора не професионалисти които просто са обичали да пишат. Новините са били тяхната причина, страст за да изпишат нешо невероятно без лъжи, без подправка на настроението което те изразяват. Къде е изчезнала страстта която те кара всеки ден да твориш нови и нови неща просто защото след това ще се чустваш по завършен и по щастлив. Малко са вече тези хора. И колкото и смешно да прозвучи сравнението ми, но едно време журналистиката е била като рапа днес. Да, невероятно, но колкото повече се замислим осъзнаваме, че има голяма доза истина. Кой от журналистите е способен с чиста съвест без задръжки да признае че е такъв само за да може да изрази, изпише, чувствата си и тези на другите през призмата на печата. 

-         Somebody take me back to the days                 Нека някой ме върне в дните
Before this was a job, before I got paid              Преди това да беше работа, преди да                                                                                         ми плащат
 And back when I was rappin for the heck of it               Когато пеех просто заради песента
But now a days we rappin to stay relevant”     Но сега ние пеем само за да сме богати
                                      Bobby Ray
         Не мислите ли че е точно така. Сега журналистиката е просто бизнес , професия която ти осигурява прехрана. Няма я вече страстта, страха, радостта която предизвиква  онова което публикуваме. Не сте ли съгласни с мен, че в днешно време един обикновен материал сякаш е минал през всички пластични хирурзи на света, получил е толкова много епитети, че вече си е изгубил първообраза на това което искаме да съобщим. Посланието е забравено в някое тъмно шкафче и на преден план излиза всичко онова което тълпата иска да чуе , но не и онова което да осъзнае. Няма го вече грабването на слушателя само с простите и лесни за разбиране послания, изразени простичко в няколко реда.
         Ще кажете че има още такива хора – журналисти – творци. Да има, не отричам, но стават все по малко, а няма изблик на нови. Помислете , не ме съдете на момента. Всеки следващ ред обаче ме приближава до разкриване на поставения ни въпрос „Журналистиката – занаят или творество”
         Това което аз мисля, е че няма да я бъде журналистиката. Защо? Лесно е, всичко се крие в онова което ни питат. Всичко е следствие на самото развитие на човека. Някога журналистиката е била творчество и е била представаня като такава от малко, но за сметка на това истински творци, такива на които  се отдава. Именно защото били малко, постепенно я обърнали във занаят, защото занаята с много труд и опоритост може да се научи. Но какво ни учи историята. Всеки занаят за да бъде конкурентен се професионализира и така по малко задачи се изпълняват от повече хора. Това развитие на Журналистиката е представено от самите нас. Е не се ли досещате какво следва? Как ще свърши приказаката? Всяка професия се стреми към по голяма производителност , а оттам тя се автоматизира и човешкия фактор изчезва бавно, но сигурно от сцената. В края на своето развитие журналистиката ще се пише и изразява сама.
Творчество -> Занаят -> Професия-> Предмет->Смърт
 Всяка секунда ще бълва информация, но емоцията няма вече да съществува... няма да има творчество, а просто много единици и нули формиращи един информационен гигант, безизразен, безчувствен, ненужен. Никому.
Божидар Янев


Всичко, свързано с журналистиката, за мен започна така:
- Защо искате да станете журналист?
- Не искам.
- А какво искате?
- Да стана актриса.
- Тогава защо кандидатствате тук?
- Това е моят резервен вариант...
- Защо искате да се занимавате с изкуство?
- За да изпращам послания и да бъда чута.
- Журналистиката не ви ли дава по-добра възможност за това?
(из устен изпит по журналистика, УНСС, 2008 г.)
           
Когато родителите ми разбраха за откровеността, която съм проявила по време на устния си изпит, ме нарекоха твърде дръзка и бяха убедени, че това ще понижи оценката ми. Уви! Приеха ме с очудващо висок успех, макар да не се бях подготвяла за това кандидатстване и да разчитах единствено на общата си култура.
Странното бе, че едва на самия устен изпит се замислих за по-голямата аудитория, която ми предоставя журналистиката. Тогава не осъзнавах, че получавайки достъп до повече публика, ще ми бъде отнета свободата да изпращам своите послания.

            Журналистите са посредници на чужди убеждения, защото зависят от силните на деня. Често си налагат автоцензура, било то от страх или заради облаги. Когато властимащите станат ориентир за журналистиката в една страна, това говори за продажност на представителите на „четвъртата власт”, а в личностен план - цинизъм спрямо собствения мироглед.
Редакторът притиска журналистите да пишат по теми, с които да вдигат рейтинга на съответното предаване или печатно издание. Ограничени са в обем и срокове, които трябва да покрият. В противен случай ще бъдат изместени от по-амбициозни кадри.
Материалите в журналистиката са структурирани по строго определени критерии и са затворени в рамки. Това навярно улеснява предаването на съобщението, но едва ли прави от журналистите творци.
За какво творчество говорим тогава? Може би става въпрос за жълтите вестници и техните истории, съдържащи съмнителна доза истина и големи догадки, които са изфабрикувани от нечия развинтена фантазия. Или за цветущия език на спортните (а и не само) журналисти, които се опитват все по-отчаяно да привличат и задържат вниманието на своята аудитория.
            Журналистиката като занаят се учи с практика. В България днес се търси евтина работна ръка, което означава млади, неопитни, ентусиазирани хора, от които да се изсмуче целия творчески потенциал, за да бъдат пригодени за нуждите на съответната медия. Така всеки средно интелигентен човек, може да бъде тикнат в професионалните граници на това поприще и да служи на нечии интереси, прикрити от идеята за общото благо. Ако трябва да сме честни, журналистиката отдавна е изгубила основната си функция да предоставя обществено значима информация. Каквото бъде отразено от медиите, се е случило – останалото не съществува. А има толкова много неща в живота, които си заслужават да бъдат споделени... Отново се обръщаме към творчеството!
Журналистиката днес няма как да бъде творчество, защото е инструмент за управление и същевременно коректив на властта. Всичко, което тя създава има някаква скрита цел, което я прави задкулисна, лицемерна, цинична, ограничаваща. Творческият процес е свързан със свобода на изразяването, истинност, проникновеност, искреност, емоционална извисеност... Творбата докосва, споделя и провокира, но няма за цел да манипулира. Единственото, което може да постигне, е да повлияе на нечии светоглед чрез споделеното.

Днес отново стана дума за това, че не искам да ставам журналист. Парадоксалното бе, че две години по-късно се наложи да го заявя на същия преподавател, който допусна да изучавам тази специалност. За жалост той не помнеше...
Антония Димитрова 


Естествено, този въпрос ще предизвика различна реакция у всеки човек, а в крайна сметка едната страна никога няма да бъде напълно права. В журналистиката има елементи и на творчество, и на занаят, но в съвремието все повече се налага ролята й на професия за голяма група хора. Това са професионалните „писачи”, които се препитават с това. Тяхната професия е журналист, а работата им е да представят информация на хората.
Професионализирането на журналистиката става все по-актуално и това се забелязва и в работата на медиите. Те търсят и дават предимство на хора, които имат специална квалификация и образование да правят точно това. Въпреки че напредването на технологиите на пръв поглед прави журналистиката по-лесна, това не е точно така. Добрият журналист трябва да може да се ориентира в целия поток информация, да отсее качествената и да свърши работата си по транслирането й към аудиторията.
Неслучайно в университетите по целия свят има специалности по комуникация, журналистика и т.н. Това дава отговор и на въпроса дали журналистиката е наука. Разбира се, че е наука, при положение че има различни теории,  учебници и правила, които трябва да се спазват.
Журналистиката е занаят за все повече хора, които са специализирани да предават информация. Не всеки може да го прави, а правилното поднасяне на фактите е едно от най-важните качества за журналиста.
От друга страна, творчеството е неизменна част от създаването на текст, какъвто и да е той. За да успееш да въздействаш върху аудиторията по желания начин, трябва да умееш да намериш формулата за постигането на това. Именно творчеството може да изиграе ролята си тук. Разбира се, че журналистът трябва да притежава талант и редица личностни и вродени качества, които му помагат за успешното свършване на работата му. Не всеки може да бъде журналист и това е факт.
В крайна сметка стигаме до извода, че истински успешният журналист не може да бъде само „занаятчия”, както и само творец. Истинското качество се получава, когато талантът бъде подкрепен с огромно количество труд и себеотдаване. В крайна сметка обаче, както всичко на света, работата е в основата на всичко, а творчеството дава искрата, която дава „душата” на истински добрия журналистически материал.
Иван Вълчанов


     Както всяко едно нещо, всяка една професия в днешно време, попаднала в ръцете на вещи и талантливи хора е сила, която може да промени и въздейства по положителен начин. Попадайки в ръцете на невежи хора, тази сила може да придобие негативен оттенък  и да представи журналистиката не по най-добрия начин. Журналистът сам по себе си приучава читателя да размишлява върху това, което не знае, не е научил, за това е много важен начинът, по който това се случва, защото думите излитат, написаното остава. Това прави ролята на журналистиката много важна, тъй като тя преди всичко докосва възприятията на читателя, изгражда до голяма степен неговите реалност и свят.
      Пресъздава се реалността, това е историята на деня за едно денонощие, за това е много важно как точно тя ще бъде представена, дали в тази история ще има творчество, собствен почерк, как тя ще бъде пресъздадена. Журналистът по същество е творец, той работи с ума си, чрез него той пресъздава  и бива възприеман. Световната история неведнъж е посочвала огромната мощ и влияние на журналистиката, която много пъти е била мерило, съдник, определяна от властимащите като най-остро и силно оръжие. Журналистика е една трибуна, където творецът оставя част от себе си, своите мисли, затова е много важно дали той възприема тази професия като занаят или творчество.
    Напоследък нараства тенденцията журналистиката да бъде все по-обезценявана и объркана система, в която мислите, умът на журналиста са промити, повлияни от редица неблагоприятни фактори като чужди интереси, налагане на  различни тенденции, които променят стила и почерка на автора, че дори и недобра аудитория. В крайна сметка търсенето определя предлагането. Най-лошата алтернатива за тези професии, които изискват творчество, е те да се превърнат в занаят.
    „Най-главната свобода на печата се състои в това да не бъде занаят”, е казал Маркс. Аз бих окачествила тази мисъл като еквивалент за цялата журналистика. Дали журналистиката е занят или товрчество в днешната действителност? Това е труден въпрос, на който не можем да дадем категоричен отговор. Можем обаче с тъга да отбележим зародилите се напоследък в държавата ни тенденции. Теглейки чертата, резултатът е тъжен: журналистиката е много повече занаят, в който нахлуват некомпетентни и невежи кадри. Колкото и констатации да се направят по този въпрос, проблемът остава и те няма как да му помогнат.
    Това, което е истинно, трябва да бъде поставено на дневен ред, а именно, че журналистиката е власт, която сякаш е попаднала в неподходящи ръце. Властта, която журналистиката притежава, остава криворазбрана и невинаги е средство, използвано за добри цели. По-скоро защитава грешни идеали и стои зад съмнителни каузи. Журналистиката е едно съвършено средство за изразяване на човешките мисли, тя  е поле за изява на човешкия ум и интелект. Журналистът не бива да забравя, че журналистиката му дава невероятната възможност да твори, да изяви себе си, да бъде част от всичко, което се случва, неговата мисъл стига до хората, тази мисъл гради идеали, руши стени, създава нови светове. Много ми се иска журналиситката и обществото да се събудят, защото те живеят заедно и са в пряка зависимост едно от друго. Когато обществото ни е мъртво, първото нещо, което „умира” с него е журналистиката. Тя е оръжие  на обществото и то само избира дали тя ще бъде негов приятел или негов враг. Добрата журналистика е подарък за обществото, а мисията на добрия журналист е именно да я завещае в добрия й вид, оставяйки своето творчество, част от себе си и душата си. Идеята на журналистика е по-дорба от общуването с глупци, да обогатява и дори и сега да се е превърнала в занаят, е хубаво понякога да видим капчицата творчество, което е така нужно в днешната бездуховна действителност. Това, което можем да направим, е да се опитаме отново да открием благата на журналистиката, да съживим врзъката с обшеството, защото именно тя има силата да преоткрие обществото и да го направи по-добро, силно, общество, което вярва в себе си. Творчеството някак си се изгубва напоследък, но съм оптимист, зашото след всяка смърт идва ново начало и ако сега нашата журналиситка е пред своя духовен крах и на път да потъне в бездната на занаятчийството си мисля, че все пак макар и капката останало творчество може да създаде поток след време. Навеждам се на тези мисли, защото съм част от обшеството, от тези хора, които забелязваме какво се случва с журналистиката, а  щом ние съществуваме ние ставаме критика на журналистиката и ако по-голяма част от нашето общесто потърси творчеството, то ще бъде факт. Трябва да бъдем критчни както към враговете, така и  към приятелите си. Журналистика може да ни бъде приятел и ние сме тези, които можем да преобразим нейния облик, да си помагаме взаимно, да живеем в симбиоза, две цялости, които олицетворяват облика на сегашния свят.
Камелия Стоева


Имало едно време едно далечно, далечно селце.  Там в една малка схлупена къщурка живеело бедно семейство с двете си дечица. Те били като нощта и деня. Едното чернокосо, с по-тъмна кожа, с дълбоки черни очи. Другото със светла коса, с ясен син поглед, в който сякаш се оглеждало небето. Различен бил и огънят, който горял в малките им сърчица.
         Едното момченце било много схватливо и сръчно, то помагало на баща си в работа и след време усвоило неговия занаят. Друго дете било малко по-чудато. То виждало нещата не каквито са, а някак различни, някак по-хубави, по-интересни, по- приказни.
        Двете деца неусетно пораснали. Дошло време сами да изкарват прехраната си. Едното момче още от малко вървяло по стъпките на бащи си. И с упорит труд станало дърводелец. То било силно и смело, не се бояло от нищо и никой.  С огрубелите си от тежкия труд ръце, момчето правело най-удобните мебели.  Другото използвало вълшебството в себе си и така извайвало и изписвало столовете, масите, шкафовете и всичко друго, което брат му правел, че освен уют, мебеделите, които двамата братя сътворявали, внасяли красота в домовете и душите на хората. Не минало и много време, когато работилничката на двамата братя започнала да се пълни с хора, дошли от близко и далече. 
        Един летен ден, когато песента на птичките волно се носела над работилницата,  листата на дърветата танцували побутвани леко от топлия вятър, слънцето греело сякаш за последно, на прага на работилничката се появило едно прекрасно създание. Двамата братя не можели да свалят поглед от красотата и изяществото на момичето пред тях. То било с дълги тъмни коси, в които нежно падали къдрици. Лице чисто и бяло, с леки алени бузки. Очи кристално сини, в които за секунди можел да се удави един от тях. Но вълшебството в образа на нежното създание не идва само от външния вид. Момичето пленявало с добротата и чистотата на сърцето си, със звънтящия тон на смеха си, с ангелската си усмивка.
       То било пратено от своя баща да поръча на двамата братя кошарка за малкото си сестриче. Не трябвали много приказки, не трябвало и много време, за да пламне непознато досега чувство в сърцата на двете момчета. Сега всеки от тях имам една цел, да се пребори за любовта на прекрасното създание.
        За първи път двамата братя започнали работа, но отделно един от друг. Всеки сам от сутрин до вечер работел по своята кошарка. Минали дни, минали седмици, минал месец. Направили по една, по две, по десетина кошарки, но на всяка и липсвало нещо.
Дошъл денят, когато момичето отново засияло на прага пред работилницата. То било още по-красиво от спомена, който пазили те за нея. Всеки от братята показал най-сполучливото си творение. Сега бил моментът момиче да избере кошарка, а според момчетата и мъж. Но когато нежното създание видяло двете детски легълца, останало изнедано. Едното било съвсем обикновенно, такова, каквото навсякъде и всеки има. Стандартно,  изсечено по шаблон. Другото било изписано сякаш с вълшебство, на него се виждала игра на цветчета, на листенца, на слънцето и луната, но зад красотата на тези детайли кошарката била недодялана. Била едвам, едвам скрипена.
         Звънливият, добродушен и искрен смях на момичето огласило работилничката. То не можело да избере нито да вземе една от тези кошарки. Но ясно разбрало какво всъщност става в сърцата на двамата братя. С нежен глас се обърнало към тях и ги помолило да работят заедно, да направят нещо, което никой друг не може да създаде.
       «И заживяли дълго и щастливо» не са думите, с които завършва тази приказка. Защото борбата за сърцето на журналистиката продължава. Занаятът и творчестовото ще се конкурират дълги години за нея, без дори да подозират, че само заедно, могат да сътворят най-прекрасната кошарка.
Петя Георгиева


Някога бях мечтателка. Някога щях да отговоря мигновенно и емоционално. Щях радостно да изкрещя на всекиго- „Ние всички сме творци! Творим живота си, рисуваме го,щрих по щрих, нюанс по нюанс! Ние пишем историята си и тази на целият многолик свят!” Уви, това бе някога...
         Днес вече разбитите мечти и счупените парченца наивнност  свалиха „розовите очила”  пред очите ми. И за първи път виждам толкова ясно. Болезнено ясно. Творчесто в живота ни се дави сред отломките от кораба на детството. Мечтите ни се разбиват в скалите на реалността и любопитния творец в младите ни сърца губи надежда за реализация. Той просто вижда, колко е евтин и безинтересен на пазара на живота, защото не е лъскав и е прекалено различен, за да бъде разбран. За да бъде пожелан.
         Всички трябва поне да се стараем да постъпваме правилно и ..морално! Всеки добър човек трябва да е щастлив, защото е заслужил! Всяка професия трябва да носи личният почерк на индивида, особенно тази със социална или хуманитарна насоченост! Да, така би трябвало да бъде! Но не би! Справедливостта е рядкост, щастиято е химера, а любовта- прекалено скъп лукс! Къде в тази мрачна картина би могло да има нужда от творчески лъч?
          Всичко днес се купува и продава. Ще кажете,че това твърдение не е вярно. Нима наистина го вярвате? Нима здравето да не се купува? Нима любовта да не се купува? Нима макар и илюзорно, щастието не се купува? Мога да ви опровергая с само с няколко разговора с онкоболни, забравени от държавата, неколцина бизнесмени, женени вече 10 години за мечтаната красавица, и двама- трима милярдери, сияещи в блажено щастие с марка „Неприлично скъп”. Всичко е на пазара. Журналистиката също. Журналистите днес представят едно леко изкривено огледало на реалността. А именно-най удобното за ситуацията, главният редактор или собственикана медията, в която “творят”.
 Не е възможно моралните и човешки ценности на този свят да избледняват в модерната епоха на социана самота, а само невинната журналистика да остава “ бяла и добра”. Продаваме се за пари, слава и власт...
         Учим се какви трябва да бъдем като професионалисти- журналисти. Учим се какви да бъдем като хора. Учим се какво трябва и какаво не да даваме на този свят. Учим се на теория. В практиката малцина могат и ще продължават да творят. Останалите ще станат журналисти. В пълния смисъл на думата...днес.
Ирина Миндова


Кратка консултация с тълковен речник (Български тълковен речник, Наука и изкуство, София 1973) дава следните резултати. На търсенето за това какво е занаят, резултатът е „производствена стопанска дейност, при която преобладава ръчният труд и която се усвоява чрез дълго и системно обучение”. Последващият отговор относно творчеството гласи „създаване на духовни, културни ценности”. И накрая, все пак първа ключова дума – журналистика – „литературно-публицистична дейност, във вестници или списания; списване, редактиране и издаване на вестници и списания”.
По въпроса за журналистиката Уикипедия (http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%96%D1%83%D1%80%D0%BD%D0%B0%D0%BB%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%B8%D0%BA%D0%B0
) се изказва по следния начин: „Журналистика е професията на съобщаването и предаването на новините, също на описателен материал, гледни точки и мнения. Това е и събирането, анализирането и изнасянето в публичното пространство на информация за актуални събития, личности и тенденции. Това включва вестници, списания, радио и телевизия, интернет и дори в последно време мобилен телефон. Съответно според медията, в която журналистите упражняват своята професия, журналистиката може да бъде радио-, телевизионна, вестникарска, електронна, със съответните специфики”.
Извод до тук – тъй като журналистиката по определение не е свързана с производствената дейност или с „къртовски” труд, няма как да я причислим към сферата на занаятите. Добре. Толкова по това определение.
Журналистиката като творчество. Отговорът тук е положителен, поне по определение. На практика обаче ситуацията е по-скоро неубедителна. Защо? Да, журналистиката би трябвало да създава духовни и културни ценности. Но въпросът е до колко те са съвместими с новините, анализирането, информацията изобщо. Тъжният отговор е никак.
Къде е причината за дефекта? Може би преди журналистиката е имала именно тази творческа основа с произтичащите от това последици. Но само може би. И само при някои журналисти. Дори е по-редно да ги наречем публицисти. Имена няма да се назовават, повечето от вас, драги читатели, ще се сетите и сами за някои ярки примери от близкото и по-далечното минало.
Как стоят нещата днес? Тук се натрапва въпросът откъде да се започне, защото ситуацията е доста сложна и има редица фактори, които я определят. Сред тези са проблемите на българското средно образование и фактът, че дори вече приети в университета младежи имат пропуски в познанията си по български език – нещо, което несъмнено е от първостепенна важност за всеки бъдещ журналист. Или може би коренът е в това, че и в университета децата пак не получават добри познания по материята, въпреки че тя е съществена за специалността им, както и за културната им идентичност и националната им гордост.
Но нека не обвиняваме за всичко само системата на образованието. Да помислим и за личния пример на родители и познати, изобщо на обществото. А българското общество е с отсъстващо присъствие, с отсъстващо гражданско мнение и позиция. Как да очакваме бъдещите журналисти да са развълнувани и въодушевени от това да отразяват действителност, която е доминирана от ниски нрави и пошлост. Действителност, в която един жълт вестник е по-интересен от едно сериозно издание, а последното е принудено да се принизи до нивото на жълтата преса, за да се продава изобщо. Пък нали и мама, и тате казват, че всички са маскари?
И как иначе! При всичкото раболепие на някои медии към властта, което неминуемо трябва да добавим към картинката. В общи линии там, където не е ясно изразено, винаги го има задкулисно. Поръчковите статии – добре, ежедневие са, но то да беше само това. Пък то цялото представяне на някои новини е политически доминирано, замаскирано, неосъществено, преобразено, пречупено, осуетено...
В такава среда е трудно да се очаква да се породи глад за качествена журналистика, за журналистическо творчество, създаващо духовни и културни ценности. И то не само тук, на местна почва. Тази тенденция малко или много е световна. Защото е много по-лесно да контролираш хора, които си искат само зрелището и докато им го осигуряваш, нямаш проблеми да провеждаш решенията си така, както на тебе ти се иска, без съпротива.
            Извод – с малки и рядко срещани изключения журналистиката днес на мен лично не ми създава нищо. Правилната представа за нещата трудно и с усилие се изгражда, с четене на прекалено много и различни източници по една и съща тема, но дори така накрая остава под въпрос възприятие и правотата на разбирането и така съставеното мнение. Вярно е, че от време на време се смея на липсата на грамотност и компетентност или се забавлявам с изказа на някой профан. Друг път ме изпълва с избледняваща надежда и бегло чувство на удовлетворение начетеността на някой от онези, редките екземпляри. Но като че ли и те ще започнат да изчезват – защото няма кой да ги наследи и защото няма кой да ги разбере...
Всеки сам да си направи рекапитулацията.
 Мая Емилова 


„Имам теория, че истината никога на се казва в чесовете между девет и пет.” Х.Томпсън

Има много  професии, има и много призвания. Има занаятчии, има и творци. Във времето в което живеем, работата се е превърнала в първостепенната движеща сила. Работата като лайфстайл, като престиж, като ежедневие. Тя е сянката на човекът, която той хвърля в обществото.

В палитрата  от елитни професии отдавна се е  наместила журналистиката. С течение  на времето, тя се превръща в изключително широко понятие. Обхваща пресата, радиото, телевизията, връзките с обществеността и какво ли още не. Превръща се в професия за множество хора и  призвание за още толкова. Да си журналист, означава да работиш в онази мистична сфера, където властта и славата  тържествуват.

Но какво  е всъщност журналистиката? Занаят или творчество? Или пък съчетание  от двете...Доста безмислен въпрос. Безмислен, защото отговорът му не съществува. Журналистиката, като професия има  твърде многолика същност. Тя е дълбоко  обвързана с човешките качества на този, който я практикува. В този ред на мисли журналистиката има толкова измерения, колкото журналисти има по света.

Тя е корумпирана, агресивна, искрена, истинна, идолопоклинническа, идеологическа, гонзо, отблъскваща, жестока, едностранчива, винаги политическа, никога пълна перифраза на заобикалящия ни свят. А доколко едно перифразиране може да бъде занаят или творчество е невъзможно да се отсъди.

Съществуват различни теории, но като че ли най-често  журналистиката е свързвана по някакъв  начин с истината. Съчетаванието  на две толкова абстрактни понятия  естествено не води до нищо конкретно. Една от теориите твърди, че „журналистът е куче-пазач на истината”, но от друга страна един от най-известните американски журанлисти – Хънтър Томпсън казва, че „истината е твърде опасно понятие за професионалната журналистика”. Къде се намира компромисът между тези две твърдения и изобщо може ли да съществува такъв? Възможно ли е чистата истина да надделее над субективната оценка на човека-журналист?

Въпросите са твърде много и не е добра  идея да опростяваме журналистиката като  зададем само един от тях. И без това, опититет тази професия да бъде принизена до просто дописничество са твърде много.

И все пак, ако трябва по някакъв начина да обвържа журналистиката с истината и някакво работно измерение, бих повярвала на теорията на Хънтър Томпсън, че истината никога не се казва в часовете от девет до пет. Занаятът кога се практикува?
Саня Спасова


Ще пиша за хората. За техните съдби. Всеки ден се сблъсквам с тях. Пътищата ни се пресичат в градския транспорт, в магазина, на работа, в университета, на улицата, та дори в сънищата. Те са там. Всеки сам със себе си и аз с всички тях. Не говоря, само наблюдавам. Понякога подминавам, друг път съчувствам, а най-често просто забелязвам.
Момичето, на което се обаждат по телефона, за да й кажат, че брат й е катастрофирал и е в болница. Причината – лошите пътища, неразумното шофиране или неизправност на колата... не зная, но още помня сълзите, които тя проля в автобуса.
Бабата, която на касата в магазина брои последните си стотинки за хляб и кисело мляко. Причината – скъпите лекарства, сметките за ток и парно, малката пенсия.
Мъжът с черния костюм, който вече двадесет минути се реди заедно с мен на опашка в банката. Причината - след такова чакане дали ще внася или ще тегли пари е без значение. Както за него, така и за мен.
Ще пиша за природата. Навсякъде. По всяко време. За всяко място.
За синьото море и слънчевите плажове. За тучните ливади и гъстите гори. За омайните розови полета и прелестните лавандулови градини. За планината и спокойните й нощи. За кристално чистото езеро и отражението на слънцето в него.
Ще разкажа за непознатите кътчета на България и тайната, която крият. Ще се потопя в светлината на изгрева и тъмнината на залеза, за да открия как се ражда и как умира един ден. Ще нарисувам с думи пролетта.
Ще пиша за историята. От хан Кубрат до Бойко Борисов, от Стара Велика България до 27-та членка на Европейския съюз, от законите на хан Крум до наркопоправката. Един народ трябва да помни и предава своето минало, да се учи от грешките си и да прави нови. Ще разкажа как от страна на три морета България се превърна в най-бедната държава в европейската общност. Защото от голямото величие до голямото падение е нужна само една крачка – да загубим себе си.
Ще пиша за мечтите. Българинът има нужда да мечтае. И той иска да каже: „I have a dream…”. Нека му дам тази възможност. Ще му разкажа за Обама – как от социален работник от гетото на Чикаго през 80-те години на миналия век, днес той е най-влиятелният политик на планетата. За Бербатов - от първия гол за Пирин Благоевград до хеттрика за Манчестър Юнайтед срещу Ливърпул. Ще пиша за голямата мечта, за твоята мечта...
Ще пиша за пътищата. Към непознатото и новото. Към красивото и съвършеното. Ще пиша за магистралата на живота и пътя към себе си. За първия километър и последните сто метра. За пътя към истината и жертвите по него.
Ще пиша за предизвикателствата. Какво е чувството да полетиш от 120 метра с главата надолу? Какъв е рискът парашутът да не се отвори? Ще успееш ли да изкачиш Еверест? А да влезеш в историята? До кога ще търсим изгубената Атлантида и ще намерим ли живот и на друга планета?
Ще пиша за новите технологии. За това как Гугъл и Фейсбук промениха ежедневието ни. Ще успеем ли някога да се телепортираме? Затова ще можем ли след време да прочетем мислите на събеседниците си? Ще заменим ли парите с нещо друго?

Ще продължавам да пиша.

Ще пиша за изборите. Усещам мириса на прясно изпечени кебапчета и чувам как се лее бира. Ивана и Илиян ми пеят на ухото, докато пускам бюлетината. Отсреща Волен се провиква: „Да живее България!”, а съседите бурно ръкопляскат. Яне Янев ми стиска ръката, а Мартин Димитров ми разказва вицове за икономиката.
Обичам това време, защото е времето на обещанията. А аз обичам да ми обещават. Харесва ми да чувам, че има бъдеще и светлина в тунела. Вярвам, че данъците няма да се вдигат, заплатите ще скочат двойно, а здравните грижи ще бъдат безплатни.
Ще пиша за политиката. Има ли задкулисни игри в парламента и кой дърпа конците? До кога бедният българин ще плаща за лошото управление? Ще разкажа за корупцията и нейните пипала. За това има ли неподкупни хора и докъде се стига с пари, купува ли се властта или наивниците я дават безплатно.
На обяд с един депутат, а на вечеря с министър. На закуска с шефа на здравната каса, а на кафе с главния прокурор. Чия история ще бъде най-вълнуваща и кой е лошият в страшния филм?
Ще пиша за Бойко Борисов. Да, и за него ще пиша. Но не защото искам, а защото се налага. Защото той е главното действащо лице във филма и защото неговите реплики са незаменими. Няма да критикувам, защото за премиера само добро или нищо.
И другите са като мен. Баба ми е щастлива от пенсионната реформа. Няма да й се налага да мисли къде да изхарчи повишението от 50 лева на пенсията от 180 лева. И така й е добре. Баща ми също е щастлив. Вдигането на осигуровките ще повиши разходите му, а той ще увеличи цените на продукцията. Клиентите ще намалеят и баща ми ще има по-малко работа. Ще си седи повече вкъщи, за да може да слуша, гледа и чете повече за премиера.
И аз съм доволна. Ако пиша за Бойко Борисов, винаги ще има за какво да пиша. Ще се чувствам полезна за себе си и за обществото. Ще поддържам свободата на словото в България и ще насърчавам публичното говорене. Ще инициирам издигането на паметник на премиера по случай откриването на магистрала „Хемус”.
Ще творя. За да мога да пиша за всички тези неща, аз ще съм творец. Дори когато трябва, без да искам. Дори когато мога, а не трябва. Защото за да бъдеш неудовлетворен, но добре заплатен, понякога е нужно да забравиш себе си и като един истински занаятчия да се отдадеш на творението си. Както е казал Оскър Уайлд, „неудовлетворението е първата стъпка от прогреса на един човек или на една нация”.  
Грета Петрова


Неизбежно алтернативността, заключаваща се в два възможни варианта, налага крайност на избора, но необходимо ли е да избираме между две равностойни характеристики, които са еднакво валидни за предмета на разсъждение, а именно: какво е журналистиката.
 Жърналистиката като дейност не се изразява в краен и непроменим брой дейности.  Ако изходим от етимологията на думата ”занаят” , а именно- дейност, свързана с ръчното изготвяне на предмет, изискваща умения и талант, и която дейност може да бъде овладяна на базово равнище от всеки, то тази характеристика няма да е погрешна за съвременната журналистика. Днес всеки е изразител на публично мнение, независимо от капацитета знания  и опит, които притежава. Означава ли това, че всеки може да бъде журналист? Журналисти ли са създателите на блогове? Дали коментаторът е журналист или журналистът може да е и коментатор, но да не се заключава цялата му дейност в това?
Питане еквивалентно на това дали е необходимо да говориш, само за да не мълчиш, и ако говориш, дали казваш нещо или просто запълваш пространството със звук. Говоренето е изкуство,  и ако в него няма вплетена жива и развиваща се мисъл, търсеща да се проектира в нечие съзнание, то то е напразно. Презумпциата на това разсъждение е  да доведе до заключението, че журналистиката не може да се изчерпва с отразяване на действителността чрез слово и/или визуализация. Сама по себе си  не по –малко обективна, значима и въздействаща е една фотография и в същото време не всеки може да улови значещото в действителността чрез фотообектива. Същото е в сила и за писаното слово, за текстът. Писането на текст се подчинява на езикови, граматични и етимологични,  правила и ако създателят на един текст не ги владее, то той не би могъл да изпише мислите си.
 Така  че във всяка човешка дейност има специфика, която може да бъде овладяна, защото така се налага или която  може да бъде естественото продължение на една проектираща се човешка мисъл и така да бъде индивидуален инструмент за постигането на интенции, или по какъв начин едно впечатление у изразителя на смисли намира своето обективизиране чрез препредаването си към публиката- въпрос на интелект, умения, талант и най-вече на креатичност, отнасяща се до това как една мисъл да бъде изградена така, че да достигне до желаната публика и съответно да изпълни целта на своето обективизиране- да повлияе.
 Журналистиката като дейност може да бъде разглеждана като творчество и като занаят. Дейност, която се подчинява на определени правила, и която не би постигала целта си без  проекциите й да говорят с езика на живота, без  те да творят  образа на действителността чрез символите на експресията.
Камелия Димова


Добър вечер уважаеми дами и господа, добре сте ми дошли.За мен е чест и гордост да съм пред вас!
Ту партс.Ам токинг бифор дъ гейм-фифти фифти!
Температурите ще достигант 38 градуса, а на места се очакват снежни валежи..Истинска мараня...
Абе моля ти се включи го тоя микрофон...Аре стига глупости, мноо като тебе плакаха-пускай кюто
Аре пак велзнахме у господарите...
Честито вие сте номиниран за изгонване....
Ако си представим държавата като апартамент, публичността – тази особена сфера, която създават медиите, е холът, в който всички се събираме да си говорим. Мястото, където заедно се забавляваме, разпускаме и обсъждаме как да решим общите си проблеми. Днес този хол изглежда по-зле от всякога. В него е пълно с крещящи хора, голяма част от които са със скрити лица. Много малко се говори по същество и повечето участници в разговора не спазват елементарни правила на възпитание.
Дааа, да си журналист е тежка професия. Особено в страна, която не се уважава мисията на журналиста... Пред журналистите все се поставят разни бананови кори, или трудът им бива захвърлян в кошчето, след дълго чакане пред някое безнаказано престъпление. За какво ти е изобщо да се опитваш да покажеш истината българино? Я си трай и остави на онез убавици, с прекрасния речник и русите косици да пишат за новите модни тенденции...
Журналистииката е мисия-ще каже някои.Да, мисия, но само за онзи, които усеща нещата истинки и ги отразвява напълно безпристрастно..
Кои е журналиста днес-онзи, които знае чии задници да целува или онази манекенка, която е прспала с подходящия чичко..Стига..Жалко е!Изместихме ценностите си, а и от там всичкоо онова, което поглъщаме и консумираме като потребители...А тя, медияат ни видя ,че сме простички и ни поднасяше вечерята без много да се рови в кухнята..А именно тя-кухнята и целия работен процес на готовото ястие, което ще сервираме в емисия новини е толкова потребна за обществото ни...
Има ли стандарти-има, разбира се-ама добрият журналист трябва не само да умее да построи една новина, а да я издири, да и придаде привкус на база издирена информажия по случая, да я анализира и най-сетне да ни я поднесе....
Ама кат се натъкне журналягата на някакво събитииице дет са намесени ония с баретите, или пък на онези дет всички говорят за тях, ама никои не се е срещал очи в очи с тях го хваща шубето..И си казва-Ей, тоя път си......майката!И до там....спира да анализира..спира да си върши работата!Защото го е шубе..И после идете ми казвайте,че имало безпристрастна журналистика..У нас за жалост зад всичко стои някои...И ако живота ти е ценен-си траеш и толкоз.Ако избереш другата страна-решиш да играеш смело с привкус на Албена Вулева-рано или  кьсно ще бъдеш белязания...Най-малкото, което би те очаквало е ..,,,и твойта майка също”
Зрителите са,,объркано стадо” както казва Липман...Еми объркваме се от целия поток информация-не знаем на какво да вярваме!Всичко стана толкова пошло и шарено!
,,Мъж пие кръв”, ,,Баща наряза детето си”,Изнасилена девойка”, ,,Малък член за Кузов” и още и още....Пресата ни обсипва с разноородни заглавиица.Че глагол липсва в повечето заглавия-ясно, отдавна някои правила са застинали в праха, ама експресията отвсякъде ни тръшна, че  в повечко ни идва.Убииства, клане, побои, пиянство-топ заглвия в ежедневниците.И после що спрял българина да си ги купува..Ами всичко си е до време...Порнографията е интересна в началото.Същото е като с простититъутката-веднъж ще си наемеш, втори път и ще ти писне.Надпреварват се таблуидните издания кои по шаренко заглавиице ще избара, коя гола мацка да лепнат на страничките, кои като обем повечко ше го докара...Щот за какво ние след това, все пак тая хартия трябва да има някакво приложение.....
Само наивните пенсионери, които все още живеят в озни си свят се възмущават.,,Ах, какво беше едно време...а ся кво пишат”.Беше си , ама за някога...
Днешните медии фабрикуват съгласие-който иска да приема, които не тегли му една майна и кажи,че не бил истински булгариян!!!
Мятат ми се разни девойчици с силикончета и те за място...държачки на микрофони-виж,че зрителя има потребност да гледа разсъблечени прелести-има, ама и за това си има време-часовете след полунощ.Да ми съобщаваш новина и да си облечена като магистралка, не го разбирам...
Качеството на журналистиката значително пада и причините са много - корпоративните интереси, политическата обвързаност на главни редактори и издатели със силните на деня
Вестници като "Уикенд", "Шок" и прочее представители на масовата преса са извън координатната система на журналистическия морал. Издателите им не са приели Етичния кодекс на българските медии и често публикуват непотвърдена информация и слухове със съмнителна стойност. В същото време читателите не наказват подобни вестници, като не си ги купуват, даже напротив – те все повече доминират на вестникарския пазар.
Ерозията на българската журналистика наистина става все по-силна. Усилията за прозрачност в собствеността на медиите няма да решат целия проблем, но биха помогнали на читателите и зрителите да следят доколко конфликтите на интереси се отразяват на качеството на информацията.
Прицел на интереса в тв пространството днес са реалити форматите, те се родиха в Америка, ама ние копираме добре и си мислим, че все едно сме открили топлата вода и можем да заблудим зрителя все едно му представяме нещо ново!хахахИзвинявайте, ама стига са ни искали парите за смс-а бог знае дали тези кинти отиват на точното място...Страшни сцени, удивителни девойки и изстрадали души-перфектна картина на контраста!
Съвременната медия е като онзи клоун от улицата-като те види и ти се смее,истинското е някак си далечно..Nice, a?
Яница Маринова




   
 



  
     

Няма коментари:

Публикуване на коментар