„Стани вестникар, та да прокопсваш”- това заявява Вазовият герой Бодков от комедията „Вестникар ли?”. Написана в далечната 1900 година драмата поставя въпроси, които не са загубили своята актуалност и днес като: Какво е призванието на журналистиката? Как трябва да се представят фактите? За какви цели да се използва силата на словото?
В комедията са представени два типа журналисти- единият, готов на всички, за да спечели и другият, който избира честността пред манипулацията, достойнството пред парите.
„Не мога да гледам нашите вестници. Кал, лъжи и глупости в тях. Лъжи и псувни само...едни на други партизани си казват...Тоя бил разбойник, оня- шарлатанин, други- безчестен, други предател и продажен, четвърти- келеш и глупец...Подлец е най-малкото...А лъжите как измислюват! От сламката- планина!”- се гневи Павел Мишеморов и става изразител на всички, засегнати от лъжите и манипулацията на вестникарите.
От зората на журналистиката вестниците имат една важна цел- да информират. Но от самото начало е всеизвестно, че журналистиката може да оказва политическо, морално и всякакво друго въздействие. Има една известна мисъл, че министър и муха се убиват с вестник. Да, словото е сила, което може да изгражда и руши, възвеличава и срива- всичко това обаче зависи от морала на журналиста, от неговото чувство за почтеност и честност. Вестникарството не е доходен занаят- това споделя Бодков. Издаването на вестник изисква средства, които в повечето случаи не се възвръщат. Това е причината журналисти от типа на Бодков да изопачават истината, да преиначават фактите, да измислят новините, за да задържат читателското внимание. Това много ми напомня поведението на жълтите вестници днес, които залагат на сензацията, които са готови да злоупотребят с доверието на читателя, да опетнят нечии име само и само да продадат своите вестници. И те като Вазовия герой са готови да платят висока цена за своето съществуване. „ Истина, човешката глупост направи доста скъпо да платя успеха си: аз имах няколко процеса, два нестанали дуела и ядох няколко пъти бой в кафенетата...Ех, тежък е кръстът на българския вестникарин.” –това са думи изпълнени със самосъжаление и пълно морално пропадане. Този тип журналисти се възприемат като жертва на словото, като не взимат под внимание всичките нечестни и недостойни свои дела. .Вазовият герой многозначително констатира, че „малцина могат да живеят само от истината на днешний век”. Да, истината изисква кураж, изисква увереност и истински морални качества, неща, които се оказват дефицитни и за съвременните журналисти.
И днес, както й преди 100 години, в името на царица- парица вестникарите са готови да се откажат от своето достойнство готови са да изрекат ласкателства и хвалебствия, само и само да продадат своя вестник.
През последните години можем категорично да заявим, че имаме свобода на словото, но не можем да пренебрегнем и факта, че все по-често журналистите си налагат автоцензура, притиснати от икономически съображения. И ако през тоталитаризма над словото тегнеше политическата власт, сега едва ли има вестник, който да не е принуден да се съобразява с икономически силните.
Вазовият герой Бодков много пъти е продавал съвестта си евтино и е сменял убежденията си. Мнозина го правят и днес.По един начин говорят партийните вестници, когато тяхната партия е на власт, по различен начин- когато са в опозиция. А проблемите са все същите и чакат своето разрешаване още от началото на прехода.
„Българията най-обича пиперливото....В България или трябва да бъдеш вестникар или да не си. ...Туряй, братко, пипер, пипер, пипер! Раздухвай фактите, усиляй краските, избирай живописни епитети, тури епохални лъжи и колосални низости, а главно въведи скандална хроника. Нашето българско общество, огромната му маса, иска пиперец, горчица, ама английска горчица за манджата, за да я глътне вкусно, па била и от динени кори...” В тези иронични думи долавяме Вазовото огорчение от нивото на българската журналистика в началото на 20 век. Долавяме обидата на човека, сам станал жертва на страстта на българина за „пиперец”. Известен е фактът, че на страниците на българските вестници се разгарят люти спорове между т.нар. „млади” и „стари”. Не веднъж името на Вазов е било охулвано и окаляно от хора, които не притежават дори частици от неговия талант
„У нас папалач вестникари. Който е честен- вестикар не става”- продължава да твърди Мишеморов, враг на вестниците и вестникарите. Но Вазов не създава своята драма, за да си отмъсти на нараненото си самолюбие, той успява да изгради и образ антипод на продажния журналист Бодков- този на Лазаров, честен и почетен човек, за когото истината е свята.
Светът е шарен, това са пак думи на Вазов. В обществото има всякакви хора честни и нечестни, подли и достойни, морални и продажни. Журналистиката свидетелства за техните деяние. От съвестта на всеки журналист зависи как ще представи събитията, как ще ги анализира и коментира. От морала на всеки един журналист зависи дали написаното става слово или празнодумие. За разлика от времето, когато Вазов пише комедията си „Вестникар ли”, днес вестниците не са единствено средство за информиране. Днес по-лесно и по-бързо се отсява истинското от фалшивото ,сензацията от новината, коментарът от сплетнята. По-лесно и по-бързо може да се създаде медиен продукт и пак толкова лесно и бързо да престане да съществува. Едно обаче продължава да бъде истина- трудно се пробива с честност. Хората и медиите имат своята цена- въпросът е за колко се оценяваме ние самите- ето това е истинското предизвикателство, което стои пред нас, тези, които сме избрали да бъдем журналисти!
Георги Дамянов
Няма коментари:
Публикуване на коментар