Затова мисли!

Отвсякъде се чува, че медиите са четвъртата власт, че те – медиите, наред с функциите си да информират и забавляват аудиторията, извършват и далеч по – сложна и важна дейност . Те служат като уред за манипулиране и формиране на обществено мнение. Това твърдение подбужда в мен няколко важни въпроса:

Толкова ли е лесно да бъдем манипулирани?

Какви са механизмите на тази манипулация ?

Контрол на медиите?

Дали медиите са под контрол? Ще бъде лъжа, ако се каже, че не са.

Това смея да твърдя, защото се вглеждам в случилото се с руската журналистка Анна Политковская и българина Онян Стефанов.

Пиеса в две части за професията “журналист”

"Аз български вестници не чета. Те са само кал, лъжи и глупости...Вестникар ли е, знай долен челяк е. Почтен човек вестник не пише. Речеш ли вестникар, значи все едно казваш чапкънин.”

Това е моята версия на пиеса, размишления, в две части за професията “журналист”. Накратко това е начинът, по който виждам медийната действителност в сегашно време през погледа на очевидец – веднъж като част от обществото, което се влияе от всичко, което се случва и попада на малкия екран, а от друга страна като бъдещ журналист.

Представата за света...

Когато бях малко момче, светът около мен, както и светът вътре в мен, беше изтъкан от магия, вълшебство и чудеса. И трябваше само да погледна нещо, с детските си очи, за да го накарам да затрепти от магия.

  Когато бях малък, една обикновена пръчка в съзнанието ми се превръщаше в меч, в сабята на Зоро... Кухненската маса ставаше пиратски кораб, метлата прериен жребец... Това беше представата ми за света на онези невинни години! Може би едни от най-щастливите мигове в живота ми бяха когато като тригодишен хлапак, яхвах гърба на един от дядовците ми с дървена пушка в ръка и го пришпорвах с викове и ритници в хълбоците, като истински каубой…

Сладката и горчивата страна на живота

 Свят един, а хора много … Всеки живее в своята единствена и неповторима реалност. Заставаш на светофара и гледаш – уж обстановката еднаква за всички, а като се вгледаш по-детайлно осъзнаваш, че всъщност е адски субективна … Един бърза за среща и припряно хапе устни, втори безгрижно подсвирква с уста и се радва на слънчевия ден, трети безмилостно натиска клаксона,  а пък друга двойка сладко се целуват, влюбени и щастливи. И тогава изниква въпросът: нима светът около нас не е именно нашата представа за него ?!?

Посредствени новини

„Лакеи” на представители на определени политически и икономически кръгове или „опозиция на властта”? Какво е лицето на българската журналистика?

Напоследък все повече забравяме, че властта на обществото е първоначалната, основополагащата, а държавната власт е производна от нея. Те се различават, но в същността си произтичат от една и съща социална реалност. Когато не работят в съзвучие наблюдаваме произвола на държавните органи, който рефлектира върху обществото. В България разделението на властите е условно, защото единственият властник по тези ширини са парите. Финикийските знаци пускат пипалата си навсякъде, като не пропускат и родната журналистика.

Нежната спирала

Нашето поколение няма световна война, нито голяма депресия. Нашата война е духовна. Нашата депресия са животите ни.”

Чък Палъник

Омърлушени, измръзнали и приведени от липсата на конската ни доза кафе за събуждане,свирепо настроени и породени за отмъщение насочено изначално към самите нас и после към околните...Това сме ние...Нашата- Нежна спирала... Всеки човек има своя шипков храст,който го гледа,преценява,осъжда,одобрява,играе ралята на коректив на съзнанието и поведението му.Днес ролята на бодлите на нашия храст играе медията и дозата насилие, която тя ни инжиктира...

Един учебен ден в Унсс

Автор: Георги Марчев

„Без коз” в медийния пъзел

Някой някога беше казал, че парите властват над целия свят. Те са единственото творение, което се е превърнало в господар на своя създател. Зелените банкноти се превърнаха в най-висша ценност за млади и стари, от средство станаха самоцел. Все пак приятели, приятели, ала сиеренето е с пари.

Така е и в медийния пъзел – всеки си гледа личния интерес в името на „общото благо”. Няма свободно слово при финансово зависима журналистика. Човек не може да се храни само със словото – и сирене трябва.

Насила реформирани

„Внимание! Реформа!” от утре в София

09 ноември 2010 г. Вестник „Безделник”, брой 310, цена - неопределена

Министерството на регионалното развитие и благоустройство в сътрудничество с КАТ започват поставянето на най-новия пътен знак – „Внимание! Реформа!”, съобщиха от прессекретариата на прессекретариата на Службата за обслужване на нечии интереси.

Знакът представлява тъпоъгълник с неопределен брой тъпи ъгли, на който предупредителните думите са написани на черен фон с бели букви. Авторът на проекта с инициали Б.Б. заяви, че идеята за това как да изглежда табелата била изцяло негова. Вдъхновили го черно-белите филми на Чарли Чаплин, в които посланията се изписват по този начин.

"Медиите под контрол"

Има ли в действителност свобода на словото или това е просто изкуствено лансирано понятие?! Този въпрос често бива разискван в публичното пространство както в България, така и на световно ниво. Сякаш в повечето случаи изводът е един и същ – свободата на словото е твърде идеализирано и трудно достижимо състояние за съвременното общество.

Именно това е и една от темите, които засяга Ноам Чомски в лекцията си „Медиите под контрол”. Той свързва пряко пропагандата и медиите, като в този ред на мисли не пропуска да отбележи, че има различни тълкувания на демокрацията като политически режим. Чомски говори и за манипулациите, тяхната обществена значимост и специфика.

„Шибай, Деркович, сензационни новини с гръмоносни заглавия!”

 Колко актуална... и колко болезнено позната е тази реплика за съвременните журналисти... Борбата за сензационни открития е оспорвана, на моменти дори неморална и извън добрия тон. Но ако един журналист иска материалът му да намери своето място в публичното пространство, то той трябва доста да поработи върху него. Като, разбира се, тук не става дума само за професионалното усъвършенстване на новината, а по-скоро за нейното скандализиране и сензационно развитие.

Интернет простир

Или защо ж.к. „Гео Милев” е с най-много интернет доставчици в Европа

Интернет! Това е новата думичка, която успя да навлезе в живота ни скорострелно. Дори и бабите и дядовците по пейките я знаят. Ясно е- светът е свързан в киберпространството като в едно голямо глобално село. Всички знаем, че нетът е сбободен, но кой държи ключа към вратата му... Интернет доставчиците, естествено.

Цензура

Толкова е просто, може да се каже точно с две думи. Има хора, които са се борили и надявали да дойде мигът, в който цензурата ще отсъства. Цензура не само в медиите, а в живота им. Антиподът на това понятие е свобода и те някак си са несъвместими. Няма да е трудно да се досетим кой регулира нас, живущите в република България: управляващите, разбира се. Те регулират всичко: кога ще ни пуснат парното, дали да затворят АЕЦ, дали ще се съюзим със САЩ, какво да се продава в магазина, каквод а гледаме по телевизията, какво да четем в пресата, как да се чувстваме – удовлетворени и щастливи или онеправдани и злобни. Това е тежката дума на държавниците – да видим поредната геройска акция на министър Цветан Цветанов, чиито работници на МВР с голям ентусиазъм извеждат поредния „престъпник” по слипове от дома му, което се вижда от всички малки деца, чиито родители гледат новини и накрая дори да се окаже, че са задържали погрешен човек и цялото това нещо да се натрапи поне няколко пъти пред очите на зрителите.

Университети на пост и молитва

Драстичното намаляване на държавната субсидия на висшите училища постави на колене Софийския и няколко други университети. Всичко това доведе до идеята за прекратяване на лекциите за цял месец през зимата поради ниските бюджети и невъзможността на университетите да се справят във въпросната ситуация. Протестите на студенти и преподаватели се изправиха срещу орязването на бюджета, съзирайки в него форма на държавно насилие, но усилията им до момента изглеждат безуспешни.

Насилието в медиите

В днешно време насилието е навсякъде окол нас – на улицата, в работата, в училище и т.н. Но от къде тръгва всичко това? Истината е, че то се наслагва в съзнанието ни и започва да съпътства ежедневието ни. И всичкото това наслагване идва от медиите. Ежедневно гледаме кървави филми, с ужасяващи екшън герои, които „спасяват света”, умъртвявайки всичко по пътя си. В тях има страшни сцени, но реалистичното им представяне ни кара да искаме да гледаме все повече и повече такива филми. Това са част от онези искуствени потребности, които медиите внедряват в битието на хората и те стават неизменна част от него.

Държавно насилие

В 21 век насилието в света е водещо, а България не остава по- назад. Насилието е скандал, а скандалът- винаги сензация. Насилието, във всичките му форми, непрестанно се практикува у нас под вскаква форма, най- общо казано държавна.
Нанася се побой над служители на реда, заливат се хора с киселина, деца се избиват по между си... Но каква е причината за това? Медиите? Управляващите? Ние, обикновените хора?...
Интересен случай за държавно насилие е избирането на тазгодишният нобелов лауреат- Лю Саобо, китайски дисидент. Не е пример от България, но е много интересен факта, че въпросният господин е носител на нобелова награда за мир, а е в затвора.

Насилие

Насилието е навсякъде около нас. В службата, в домовете ни, по телевизията, в спорта, в магазина, на улицата, по пътищата. Накъдето и да се обърнеш, в рамките на една България, виждаш отпечатъка на насилието. Силно концентрирано на територията на страната, така мащабно, че вече простичкия човек трудно се впечатлява от това. Всички ние сме израстнали в тази насилствена среда и продължаваме безгрижно „щастливото” си съществуване в нея. Закърмени с теорията на насилието, то трудно би било изкоренено от народопсихологията ни.

Разминаване

Не познавам държавата. Разминавали сме се няколко пъти, но гледам да вървя по другия тротоар. Чувала съм, че бие лошо. Също и че била мащеха.

Аз се опитвам да я избегна. Не, че нещо, ама щом толкова хора говорят зле за нея, значи наистина не струва.

Държавното насилие

Всяка държава е безгранично силна на собствената си територия. С други думи ако иска да те смаже, ще те смаже. Освен това, по дефиниция, тя единствено има право да прилага сила и то лигитимно – под формата на полиция и затвори. Всяка държава обаче разполага с много повече начини за оказване на натиска.

Най-лесен натиск се оказва чрез бюрократичния апарат. За да си подаде документите за, а да не споменаваме за получаването, на шовьорска книжка човек трябва да се реди с часове само за номерче. Отделно трябва да чака за самато подаване. Същото е с всички видове докуметнти – лични или фирмени. А да не споменаваме таксите.

Заминавам!

„Обичам страната си, но мразя държавата.”

„Писна ми от тези абсурди! Не мога да променя нищо. Ще си стегна куфарите и...”

„България е единствената страна, която принуждава гражданите си да я напуснат.”

Тези реплики са ни толкова познати, че вече звучат клиширано. Проблемът с клишетата е, че съдържат голяма доза истина.

Сокс и Бъди - най- добрите PRиятели на семейство Клинтън

„Кажи ми какво е твоето куче и ще ти кажа какъв си ти”. Тази стара максима не е от днес или от вчера, но дали винаги важи? Още повече, когато става въпрос за президенти и техните домашни любимци? Стават ли обект на медийно внимание животините само, заради реклама на техните собстевници? Или наистина са част от семействата им?

Истории, истории и пак истории. Хората обичат медиите да им разказват разни интересни неща- за този и за онзи. Когато става дума за високопоставени личности обаче, интересът към разказаното се увеличава многократно. Особено, ако става дума за първото семейство на САЩ или по-точно бившето вече такова.

Свободата да изберем зависимостта

Преди около седмица стана ясно, че голяма част от българите ще трябва да се лишат от едно от малкото им останали удоволствия – цигарите. Това се разбра след като правителството прие наредба на здравното министерство, която ще влезе в сила от януари следващата година.

Съгласно тази наредба от 1 януари 2011 г. влизат в сила ограниченията за пушенето на обществени места. Пушенето ще бъде забранено в кафенета и ресторанти, в които няма отделени помещения. Друго от новите изисквания е местата, на които „ще се дими” да бъдат обособени зад стени или плътно затварящи се врати. Задължително условие е заведенията, в които ще се пуши да разполагат с добра вентилация.

Докога така

Държавното насилие- мит или реалност? Колко събития са необходими, за да „го видим”, да осъзнаем, че сме засегнати? Нима когато органите на реда, наречени още полицаи, пребиват без причина, или просто за забавление, невинни хора, граждани, това не е държавно насилие? Когато се „гаврят” със затворниците, за да лекуват собствените си комлекси, не е притеснително? Не е ли страшно да не можеш да разчиташ на закрила, подкрепа, помощ от тези въпросни държавни органи на реда. Защо изобщо трябва да се примиряваме с тази термин- „полицейско насилие”, да го употребяваме все по- често в ежедневието си и да го приемаме като поредната издънка, за която загрижената ни държава ще се погрижи?! Защо не ни плаши истината, че полицейското насилие е само една малка част от държавното и ние сме безсилни?

Истината без „пиперец”

Сериозен и актуален проблем днес това са пресата и нейното влияние върху ма-совото съзнание. Вестниците и списанията като част от медийното пространство са продукт, който е нужно да бъде продаден. Какво обаче пише в самите издания и дали е вярно това често не е от особено важно значение. Важното е, че това е стока, която но-си пари. Важна е опаковката и по какъв начин ще въздейства върху аудиторията.

На чисто

Не ви ли се е искало като излезете сутрин на балкона да видите зелената градинка пред блока, чистата улица и подрязаните дръвчета?! Понякога чак ви иде да вземете метлата и да си създадете така желания комфорт. Но честно казано, няма никакъв смисъл от това... Много скоро след вас ще мине някой „добре възпитан” гражданин и ще възвърне стария вид. Друг е въпросът, че проблемът за мръсотията в нашата страна не идва само от хората, но и от държавата. Не е достатъчно само да минат камионите с мургавите батковци, естествено в 7 часа сутринта, когато всички са се запътили към работните си места и задръстванията са просто кошмарни. Улиците, парковете и градинките трябва да бъдат ежедневно поддържани, пригодени за почивка и снабдени с кошчета. Истината е, че в някои градинки има такива, но те са почти постоянно препълнени и около тях обикновено се образуват мини бунища.

Медиите ни заливат с насилие над животни

Насилието днес е навсякъде около нас. Насилието над беззащитни животни не прави изключение. В българските медии често чуваме за най-различни издевателства над животни. Показно обесени кучета, кучета с отрязани крака, отровени, изкормени и какво ли още не. Случаите все повече зачестяват и се стига до така наречения „ефект на снежната топка”. Тоест проблемът става все по-голям и се разпространява все по-бързо.

Медийна реалност

Приемайки Етичния кодекс, българските медии декларират, че ще спазват принципите, заложени в него. Част от правилата са да предоставят достоверна информация, цитирайки източниците си, да дават право на опровержение, да уважават неприкосновеността на личния живот на всеки, да не публикуват материали, насърчаващи омраза, насилие и всякаква форма на дискриминация, да не посочват расовата, религиозната, етническата принадлежност, сексуалната ориентация, ако тези факти нямат съществено значение за смисъла на информацията, да не квалифицират никого като "престъпник" преди издадена присъда, да не се поддават на политически или икономически натиск или влияния. Звучи чудесно! Но вместо да е отражение на тези принципи, медийната реалност у нас сякаш е в пълен противовес.

Обратни Æфекти на журналистиката

 „Ченгесарско-дюнерджийска чалгарница” – това е определението на Ивайло Диманов за България. И как иначе? За една страна, в която държавата упражнява насилие върху хората под всякаква форма, май няма друго определение.

Писателят-журналист вече тридесет години се сблъсква с абсурдите, а те отдавна сякаш са част от ежедневието. Почти забавно звучи репликата, че в България не е трудно да си драматург – само да имаш очи да видиш и историите са на всеки ъгъл, и те абсурдни, като всичко останало. Да, щеше да е смешно, ако беше изречение от някой разказ, но уви, това е истина. И после как да не си разочарован от днешната действителност и от политическата реалност?

Да бъдеш „вестникар”

     „Да бъдеш или не?”. Едва ли Шекспир е предполагал колко години след написването на „Хамлет” този въпрос ще тормози човечеството и още повече в какви всевъзможни контексти e вкарван и ще се вкарва изконният му въпрос.

     Да  бъдеш или да не бъдеш „вестникар”? Да воюваш за определена обществено значима идея или меркантилно да пресмяташ  печалбите от задоволяването на нечии  политически, икономически или частни интереси? Да си творец, вярващ, уповаващ се и водещ се от истината или  да съчиняваш угодна някому такава? Накратко казано „да бъдеш или  да не бъдеш”? Да, определено това е  въпросът - днес, утре и така до края на времевия континиум. А отговорът ? …