Политическа приказка

България 2010 г. След смяната на няколко правителства и крепенето на старите надежди, че все някога „ще се оправим”, политическите сили у нас използваха всякакви стратегии за привличане на избиратели. Както  видяхме, идеята на ГЕРБ да се приближи до народа, проработи. Споделянето на лични истории от живота на Бойко, накара масовата аудитория да го почувства като един от тях, както се казва „един от народа”.  Много по-лесно е да разкажеш личната си история и хората да я запомнят, да станат част от нея, отколкото да ги затрупаш с цифри и статистики. Точно това направи и Бойко Борисов. Неговите разкази са докоснали сърцето на всеки един българинJ. Може да не сме съвсем запознати с икономическото положение на страната, ноо сме наясно с факта, че нашият министър-председател има имот в Банкя. Съпричастни сме и към историята му, разказана в „ На четири очи”, как  г-н Борисов стои сам самичък в Бояна.

„Седя си като куче сам в Бояна и гледам футбол. Това признание направи премиерът Бойко Борисов пред Нова телевизия след въпрос какво прави на празниците. Той каза, че е загубил дори приятелите си от детинство. "Те имаха очакване от мен да направя същото, каквото направиха тройната коалиция. И не си говорим.", обобщи премиерът. По думите му сега има много по-важни неща: "Има кауза сега, която трябва да свършим – да подредим държавата, всичко останало няма значение“.

Жертвоготовността на нашия министър-председател е повече от явна. В името на страната си той пренебрегва дори личните приятелства. С всички тези разкази сме запознати. Затова сега искам да насоча вниманието си към друга политическа фигура – министърът на културата -  Вежди Рашидов. За да представя възможно най-ясно идеята на неговата реч, във връзка със завръщането му в политиката, ще цитирам част от нея:

„Няма да ви лъжа, идвам често в Кърджали, но се виждам с една шепа хора. Мина през гробищата, да си видя покойниците, срещна се с двама-трима приятели и си отивам. Не бия тъпана, че съм тука. Но сега е по-различно. Сега ножът е опрял до кокала. 50 години ядохме калая и оправия няма. Затуй се събудих една сутрин и синът ми каза: „А бе, тате, вместо да ги псуваш по телевизора, я влез в политиката. Иди и си оправи града, дето го скубят една шайка дерибеи”. Затова приех поканата на Бойко и се върнах. 20 години живеем в бездуховност. Един не чух да говори за култура от парламентарната банка. Вижте предизборните митинги – чалга до чалга, силикон до силикона. Истинските неща, истинските ценности, с които ние пораснахме, отидоха на заден план.”

И в словата на г-н Рашидов звучи същият този тон на личната история и търсенето на съпричастност. Неговата изобретателност и досетливост, обаче се простират по-далеч от тези на Бойко. В по-късен етап от речта си министърът на културата ни дава примери с политиката на Рейгън.

„Навремето отидох при Доган и го питах - а бе, пич, кво правиш ти, партията ти цъфти, уж си на власт, а хората долу живеят като скотове. А той знаете ли какво ми отговори – „Карай, бе, колкото са по-бедни, по-слушат! И тогава ми падна пердето. Такова нещо по цял свят няма. Ти да си богат политик, а електоратът ти гладен като въшка. Рейгън в Америка два пъти взе мандат, ама цената на хот-дога си остана същата. А Доган иска да яхне босия народ и да е милионер. Не става!”

Изказаната идея за подобряването на българския стандарт чрез простички думи, дори бих го нарекла и уличен език, със сигурност се е заклещила в съзнанието на много българи. На тези, които искат по-добър статут, повишаване на приходите и сигурност от родната си страна.

Много са тези медийни истории в България, дори бих казала, че нямат край. Те заливат масовата аудитория и сякаш малко по малко изместват вниманието от реално случващите се събития. Разсейват гражданина и подхранват непрестанно неговите съкровени надеждици.

За никого от нас не е скрита успеваемостта на „storytelling”-a, но тук ясно проличава и почеркът на разказвачите. Защото на места като САЩ историите звучат по-силно, по-истински и по-искрено. Защото просто ти дават нужната сигурност. А тук – в България, медийното пространство се пренасища с разкази, приказки, изповеди и т.н. Главната идея се размива…ако изобщо е имало такава. Но за сега и този вариант вдъхва някакъв оптимизъм на българския народ, друго не ни е останало.

Затова преди да разкажеш своята история, ти трябва да си сигурен в това, че тя ще бъде разказана добре.

Камелия Динева