„Ченгесарско-дюнерджийска чалгарница” – това е определението на Ивайло Диманов за България. И как иначе? За една страна, в която държавата упражнява насилие върху хората под всякаква форма, май няма друго определение.
Писателят-журналист вече тридесет години се сблъсква с абсурдите, а те отдавна сякаш са част от ежедневието. Почти забавно звучи репликата, че в България не е трудно да си драматург – само да имаш очи да видиш и историите са на всеки ъгъл, и те абсурдни, като всичко останало. Да, щеше да е смешно, ако беше изречение от някой разказ, но уви, това е истина. И после как да не си разочарован от днешната действителност и от политическата реалност?
Нещото, с което Ивайло Диманов така и не успява да се примири, е налаганата цензура. Да, да, именно онова конюнктурно икономическо явление, при което чорбаджиите – силните на деня – определят за кого какво да се пише. Онова същото, което обърква ориентацията на медиите, та журналистите не знаят до последно дали материалът им няма да бъде отхвърлен. Защото днес се пише против този или онзи, но утре същият ще бъде възхваляван... Дори да псуваш може, ако искаш. Нали вече е пълна свободата на словото? Ама каква свобода и какви пет лева, при положение, че днешната цензура е по-силна, отколкото е била по време на социализма?! Тогава е било върховно удоволствие по езоповски да вмъкнеш критика в статията си, така че да избягаш насилствения държавен контрол, но тогава интелигентните хора са чели и са виждали и между редовете. Днес... днес никой не чете. Така че и да псуваш, няма голяма файда.Както се изрази господин Диманов – гражданско общество от селяни не става, еманацията на нацията е „мълчи народът...” Но с това не се слага точка на тъжния разказ за обратните е/афекти, които са така характерни за българската държава и действителност. Той продължава.
Няма коментари:
Публикуване на коментар