Медийна реалност

Приемайки Етичния кодекс, българските медии декларират, че ще спазват принципите, заложени в него. Част от правилата са да предоставят достоверна информация, цитирайки източниците си, да дават право на опровержение, да уважават неприкосновеността на личния живот на всеки, да не публикуват материали, насърчаващи омраза, насилие и всякаква форма на дискриминация, да не посочват расовата, религиозната, етническата принадлежност, сексуалната ориентация, ако тези факти нямат съществено значение за смисъла на информацията, да не квалифицират никого като "престъпник" преди издадена присъда, да не се поддават на политически или икономически натиск или влияния. Звучи чудесно! Но вместо да е отражение на тези принципи, медийната реалност у нас сякаш е в пълен противовес.

Повечето български медии буквално се ровят в личния живот на всеки, търсейки скандали и пикантерии, които да предложат на аудиторията си. Защото, както е казал Вазов : „нашето общество, огромната му маса, иска пиперец”. Често материалите се позовават на слухове и клюки, които не се проверяват и преспокойно се публикуват. От къде е добита информацията или изобщо не се опоменава, или е нещо от рода на „наш достоверен източник”, „твърдят хора от обкръжението на...”, “твърдят запознати с..”, „близките на…” и т.н. Често се прибягва към метода „от сламката планина”. Вадят се думи от контекста и се превръщат в заглавие, което няма нищо общо с материала. Създават се фалшиви сензации, които да повишат рейтинга. Приписват се изказвания на хора, които никога не са ги изричали. При липса на новини, вместо да се търсят интересни неща, се съчиняват пълни измислици. Така много хора стават жертва на богатото въображение на някой мързелив журналист.

Родните медии обичат да раздават квалификации. Имат властта да сринат образа на всеки и за жалост нерядко се възползват от нея. Занимават се основно с черен пиар. Понякога без основание лепят етикети, прибързано квалифицират, хулят. Впоследствие дори да направят опровержение, то остава някак незабелзяно. Защото не му е отделено същото внимание. А и след като една лъжа е изречена многократно, тя се превръща в истина за аудиторията.

Наблюдава се и обратния процес – на обслужване на определени лица, свързан с икономически и политически интереси. Най-ясно това проличава след избори, при смяната на властта. Някои медии радикално променят облика си, забравят за тези, които са възхвалявали вчера, и тръгват подир силните на деня. Вървят след победителите. Натискът над българската журналистика е толкова голям, че тя отдавна е забравила за всякаква обективност и свобода на словото. У нас понятията „независими медии” и „честен журналист” звучат като оксиморони. Тъжно е, че изречените още преди десетилетия думи на Вазов: „почтен челяк вестник не пише” звучат актуално и днес.

Как да не се погнусим от тази медийна реалност, чиято цел е да ни превърне в марионетки, да контролира мислите и потребностите ни? Когато виждаме, че медиите у нас са просто инструмент за постигане на користни цели, че облужват определен крьг лица. Може би трябва да постъпим като Вазовия герой Павел Мишеморов и да се заклеем, че няма да „попипваме” вестник. Но това звучи твърде крайно. Може би ще е по-добре просто да се научим да не се доверяваме сляпо на медиите, да не поглъщаме жадно всичко, което те ни предлагат. Да развием способността да се замисляме над нещата и да отсяваме важното от несъщественото, истинното от манипулативното. Така не медиите ще използват нас, манипулирайки ни, а ние ще използваме тях.
Михаела Благоева