Университети на пост и молитва

Драстичното намаляване на държавната субсидия на висшите училища постави на колене Софийския и няколко други университети. Всичко това доведе до идеята за прекратяване на лекциите за цял месец през зимата поради ниските бюджети и невъзможността на университетите да се справят във въпросната ситуация. Протестите на студенти и преподаватели се изправиха срещу орязването на бюджета, съзирайки в него форма на държавно насилие, но усилията им до момента изглеждат безуспешни.

Основна цел на образованието е „да предава културните традиции между поколенията”, а също така е от значение и за „икономическия напредък, подобрявайки човешкия капитал и създавайки възможности за въвеждане на нови технологии в производството.” Но сякаш държавата не вижда това. В ръцете й играе голямата ножица, която не се интересува от икономическото и социално развитие на нацията, което пък от своя страна оставя образованието на пост и молитва с месец почивка.

Когато младите хора се изправят срещу държавата това означава, че има за какво да са гневни. Когато доводите им са свързани с образованието, индивидуалното и общото бъдеще, то следва те да бъдат чути, защото именно чрез тях държавата би могла да инвестира в развитието си. Но уви, у нас всичко е с главата надолу, парите се изсипаха от джобовете на университетите, добре отръскани от страна на държавата. Колкото и да се опитват да нарекат случващото се „разумно разпределение на бюджета”, то ние можем да го определим като форма на държавна репресия.

Проблемът тук възниква от гледна точка на това, че образованието остава на много заден план вместо да бъде приоритет. Тук е поставен въпросът на кого е удобно това, кой получава изгода. Явно някой иска затъпяваща нация, която лесно да бъде управлявана. Маса без мисъл и разум, която не може да роди истинска критика, която лае, но не хапе. И докато в чужбина държавите се опитват всячески да стимулират образованието, то в България сме свидетели на точно обратното. Младите хора са гневни, защото някой е решил да не задоволи естествената им потребност от знания и да постави черна завеса пред бъдещето им.

Безспорен е фактът, че висшите училища се нуждаят от сериозна реформа, че трябва да има съкращения в администрацията, промени в учебните планове, модернизация, но всичко това трудно би могло да се случи без нужното финансиране и подкрепа от страна на държавата. Докато тук тя се явява не просто съдник. Тя принуждава, поставя тежки условия, поставяйки себе си в ролята на насилник. Липсата на диалог между нея и протестиращите доказва, че тя трудно ще отстъпи от позицията си, че не е склонна на компромис.

След подобни ситуации се питаме къде избягаха всички и защо роднините ни са в чужбина, защо все повече млади хора избират да учат някъде другаде. Изводът е, че никой не желае да учи на място, в което държавата не влага в обучение и образование. Благодарение на подобни репресии от страна на управляващите България вместо да излиза от вечната си криза, се превръща в държава без бъдеще, в която тези, които остават са достатъчно обезверени и настроени срещу всеки и всичко.
Елена Кирилова