Държавното насилие- мит или реалност? Колко събития са необходими, за да „го видим”, да осъзнаем, че сме засегнати? Нима когато органите на реда, наречени още полицаи, пребиват без причина, или просто за забавление, невинни хора, граждани, това не е държавно насилие? Когато се „гаврят” със затворниците, за да лекуват собствените си комлекси, не е притеснително? Не е ли страшно да не можеш да разчиташ на закрила, подкрепа, помощ от тези въпросни държавни органи на реда. Защо изобщо трябва да се примиряваме с тази термин- „полицейско насилие”, да го употребяваме все по- често в ежедневието си и да го приемаме като поредната издънка, за която загрижената ни държава ще се погрижи?! Защо не ни плаши истината, че полицейското насилие е само една малка част от държавното и ние сме безсилни?
Друго лице на държавно насилие- болната и добре позната ни тема за българското образование. Какъв по-жесток пример за лично и държавно насилие от ученици, които пребиват другарите си, убиват преподавателите си, тормозят родителите си. Не е ли насилие, дори подигравка, една от най-важните сфери в една държава- образованието, да е толкова зле икономически и забравена от ръководство и управляващи. Ако държава като България не обръща внимание и не съдейства за адекватно образование, което да е на Европейско ниво, това не е ли насилие срещу младите, срещи искащите и можещите?!
Истината е, че държавното насилие не е мит. Пипалата на това насилие за съжаление са „захванали” едни от най-важните сфери в нашата държава. Сграбчили са ни, увили са ни в една черна реалност. Въпросът, който всеки си задава е дали са ни останали сили да се борим с това насили и докога?
Гергана Балабанова
Няма коментари:
Публикуване на коментар