Насилие

Насилието е навсякъде около нас. В службата, в домовете ни, по телевизията, в спорта, в магазина, на улицата, по пътищата. Накъдето и да се обърнеш, в рамките на една България, виждаш отпечатъка на насилието. Силно концентрирано на територията на страната, така мащабно, че вече простичкия човек трудно се впечатлява от това. Всички ние сме израстнали в тази насилствена среда и продължаваме безгрижно „щастливото” си съществуване в нея. Закърмени с теорията на насилието, то трудно би било изкоренено от народопсихологията ни.

Идеята за натиск, манипулация и насилственост се втълпява по всякакъв начин на обществото. Така народът се озверява, в него се отключва по-скоро животинската, отколкото хуманната страна.

Ежедневно медиите излъчват стотици хорор или екшън филми, репортажи за извършени насилствени действия и натискът на държавата върху обществото в дадени сфери. Холивудските продукции излъчени по телевизиите се явяват като един паралелен свят на ставащото в човешкото съзнание. Хората събуждат в себе си емоции като агресията и блян към чувството за надмощие. Дори несъзнателно, всички излъчвано из медиите, всичко видяно по улиците със собствените ни очи, всичко това рефлектира върху нас и нашето съзнание.

Насилието бива възприемано, като част от битието и психологията ни. Още в ранна детска възраст разбираме, че ако вършим бели, ще бъдем наказвани или пошляпвани затова. Дори и в такава невинна и непринудена форма насилието присъства.

Често се прилага сила и от държавата върху обществото. Масата търпи или често просто е привикнала с дадената ситуация. Ако случайно се стигне пределът на човешкото търпение, обществото се пробужда и е готово за протест. В такива ситуации, обаче пак бива наложено насилственото поведение. Не рядко ставаме свидетели на побоища между граждани и ограните на реда. Дали с причина или не натискът бива осъществяван. Хората се озлобяват още повече и така всичко се върти в един омагьосан кръг. Максимата „ Не подценявай силата на глупави хора в големи групи” е напълно адекватна на горепосочения пример.

Държавното насилие се изразява не само във физическата мощ на полицията. Насилствеността притежава множество разнообразни форми у нас.

Навярно помните как България бе осъдена през 2009-та година, за наложеното насилие върху църквите. Случаят бе разгледан в Страсбург. Бълграгия бе обвинена в това, че наисилствено е заменяла служители на Алтернативния синод с тези от официалната църква. Персоналът от църквите е бил гонен, а християнските канони са били нарушавани. Европейският съд по правата на човека реши, че мерките, предназначени да принудят двете църкви да се обединят под едно единствено ръководство са "незаконни и ненужни в едно демократично общество".

Това е само един от многобройните случаи, които мога да дам като пример за държавно насилие.

Едва ли някой би могъл да забрави и насилствената смяна на турските имена. През 70-те години е съществувала силната тревожност от нарастването на етническите малцинства и изповядването на исляма. За това бива приет така наречения „социален експеримент” за промяна на етническото самосъзнание чрез държавно насилие. Първоначално процесът стартира с промяна на имената на работещите в държавния и партиен апарат етнически турци, като се предполага, че те едва ли ще рискуват кариерата си в условията на тоталитарна държава. Но това е само началото. Предстои прилагане на схемата в мащаб, при което държавното насилие е неизбежно. Основно това е задача на МВР, но участват и части на Министерство на отбраната. Резултатите от този процес са логични и всеизвестни. Етническото самосъзнание не може да се промени чрез налагането на натиск. Много от турските семейства сменят имената си не с български, а с руски, което е в противовес на наложеното и се явява като одушник и по някакъв начин спасение на тяхното достойнство. Така турското население в България остава отчуждено и затворено.

Насилието, което градим по между си на този етап е неизбежно. Но то се явява като бомба със закъснител за българското общество. Длъжни сме да спрем и да се замислим докато е време, защото само сила не е достатъчна за „големите” промени. По скоро тя би била причината за задълбаването сериозността на проблемите, които се зараждат в съвременна България.
Камелия Динева